Thursday, 27 August 2015

Завинаги заедно

Веднъж свърших на икона. Не се шегувам. Това не е така наречения "grabber". Не е скандалното изречение, с което печеля вниманието за всички последващи думи. Просто е проблем. Като цяло лъскам. Лъскам много. Кого лъжа? Лъскам ужасно, страхотно-шибано-много.

Не познавам четиринадесетгодишен, който да бие повече чекии от мен. А аз съм на тридесет и пет. Впрочем, дори да се запозная с такъв четиринадесетгодишен, ще го питам как се справя с натъртванията, само за да се уверя, че знае за какво говоря. В смисъл, аз съм надълбоко в тая игра, човече. Не че се гордея, но наистина мисля, че държа някакви рекорди. И по тая причина, понякога е приятно да го споделя. И без това никой никога не ми вярва. "Денят започва в 9:30, защо закъсняваш?". "Шот' си лъсках бастуна, ей за тва". Шефът се смее. Да го гоня да му обяснявам, че не се шегувам ли? Не мисля.

Ташакът е, че открих чекиите доста късно. Бях шести или седми клас, а останалите сополи от класа вече се хвалеха, как им тръгнала истинската сперма. Вече не била прозрачна, разправяха. Била бяла. Като цяло си споделяха подобни актуални новини и беше трудно да пропуснеш последните новости около техните физиологии, дори да не изгаряш да участваш в тия разговори. На техните глупости, аз кимах. Кимах и казвах: "Да, брато, спермата... Точно така!", "Ха, много ясно, че ти е бяла, на мен ми е отдавна". Реално, нямах никаква идея за какво по дяволите говорят и дали всъщност е така.

Един от тия дни се прибрах вкъщи след поредното ми представление в ролята на "един от браточките", влезнах в спалнята и пуснах „GTA: Vice City“. Яка игра за лешпер на моите години - разхождаш се в града, крадеш, правиш схеми, изпълняваш мокри поръчки. Всъщност, доста образователна, като за нашата държава. Но както и да е. Още нещо, което можеш да правиш там е да отидеш на стриптийз бар. Без ташак. И никога няма да забравя тази вечер, в която за пръв път влязох в стрип клуб, дори и да е бил виртуален. Кликнах на една къдрава мадама от клуба и избрах тя да прави мръсни танци върху моята осем-битова патка. Сега ако й видя 3D модела, вероятно ще ми падне. Но не господине, не и тогава, не и аз. Първо, че за онея години, графиката си беше бомба. Второ, че на тая възраст въображението на момчетата е така ясно фиксирано върху едно единствено нещо, че и фикус, избродиран на гоблен, може да ти причини болезнена ерекция.

Та, виртуалната мадама започна да ми се върти, а аз я гледах като гръмнат. Вместо крака, изрисувани от смешно едри пиксели, като някаква картина от тетрис блокове, аз виждах изваяни, сочни бедра, като на лекоатлетка. Задникът й, който беше по-ръбест от стария ми пружинен матрак, се пречупваше в очите ми като светлина през кристална топка и това, което виждах, беше едно гладко, изпънато, невинно поклащащо се дупе. Зърната й бяха като две петна, мазнати на Paint, а аз си ги представях щръкнали, бледо-розови, една идея по-големи от нормалното. Защото кусурите дървят. А лицето й, което си личеше, че е правено, докато дизайнера на играта е бил на експериментални наркотици, приличаше повече на рисунка на шизофреник, отколкото на човешка физиономия. Но в него виждах пищни, зрели устни, дълъг, аристократичен нос с лека чупка и плътни, дебели вежди. Синьозелени очи се подаваха изпод тях и проблясваха от светлината, когато решат. Като тези на Мишето. Както и да е.

Разбирай, че в тази виртуална стриптизьорка, която приличаше повече на R2D2 от "Междузвездни войни", виждах истинска богиня, а-ла Кейт Мос, преди да стане грозна. Нужно ли е да спомена, че се надървих моментално. Стриптизьорката ми таксуваше 50$ всеки път, като й седна на столчето и преди да се усетя почти бях останал без кинти за муниции. Просто я цъках отново и отново и сякаш с всеки път, танцът й приключваше по-бързо от предния.

Започнах да си го барам през дънките. Ей така, за проверка - дали все още е там. Беше там. И от тази проверка, изведнъж ми влезе една мисъл, която ме развълнува и изплаши с еднаква сила. Дали сега не е моментът да видя какво се случва с чекиите, спермата и останалите важни теми на този свят? Нашите бяха в съседната стая, нещо се караха пак. Връхлитаха в стаята както си поискат. Чукането за тях беше толкова излишно по вратата ми, колкото и в леглото им. Но както казах - те се караха. Имах време за себе си. Моментът бе идеален.

Извадих си оная работа и почнах. Беше неудобно както и да го хвана, леко драскаше, малко болеше. Но нищо велико не е постигано без малко болка, казах си, и продължих. Трябваше да видя какво става, когато лъскаш. Най-вече – какво става, когато не спреш.

Затова и продължих. Търках си оная работа във всевъзможни скорости, посоки, ъгли, като цяло траекторията на пишката ми изрисува фигури, непознати на модерната геометрия. После дойде онзи момент. Преломният миг, в който разбрах, че ако продължа, нещо ще се случи. От онези моменти, когато усещаш разделителя на живота ти да се материализира пред теб - оттук насетне ще е следващата част от твоя път и няма да можеш да пристъпиш назад. Но исках да знам какво се случва. Това нямаше да ме спре.

Продължих още тридесет секунди и... Бум. Оная ми работа се побърка, започна да пръска във всички посоки. Заклевам се, че опръсках малката иконка на Дева Мария на бюрото ми. По-лошото е, че тогава дори бях все още набожен. Но няма значение. Започнах да пръскам като луд, мятах на поне половин метър, а задникът ми се стягаше и отпускаше. „Ето какво е сперма, значи“, казах си. И не че има значение, но беше бяла.

Лъскал съм в час, прикрит с учебник. Лъскал съм в кенефите на даскало. Лъскал съм, докато дядо ми е имал следобедна дрямка на леглото зад мен. Лъскал съм на шибан крос-тренажор и се изпразних върху циферблата с изгорените калории. Не се ебавам. Лъскал съм в скапания планетариум. После се здрависах с учителя по география със същата ръка и почувствах някаква гордост. Напоследък лъскам в офиса. Всеки ден. А колегите ми все още мислят, че прекарвам времето си там, поради хронична диария.

Проблемът е (и както споменах, проблем има), че животът на чекиджията е особен живот. Не че ми пречи, наистина, всичко е супер, но чекиджията по-добре от всеки друг знае, че реалността не може да се мери с въображението. Без да искам да звуча като човек на задълбочените изводи, нали. Но мамка му, чекиджиите какво са, ако не мечтатели? Всеки път намирам по нещо ново, нещо една идея по-сбъркано, по-странно, по-различно, на което да лъскам. Понякога е порно, друг път е фантазия. Но винаги е различно. А нека бъдем честни – жените могат, обичат и искат да бъдат различни. Да бъдат мили, после мръсници, после невинни, после долни. Но не могат да бъдат не-себе си. И не могат да насмогнат с непрестанната нужда за ново.

Жените писват, човече. Жените писват. И не исках да отивам натам, но макар и да живея така задоволително с фантазията си, както други никога няма да могат с истинските си жени, понякога ми е малко кофти, че не съм като тях. Когато влязох във възрастта, в която вече мацките вече не се правеха на ощипани и беше ОК да правите секс по купони – ей тогава наистина ме удари мисълта, колко съм прецакан. Просто не ме възбуждаха. Не ме. Каквото и да правеха. Случвало се е да се побъркам по голите снимки на момиче, а после да не мога да го вдигна, докато тя е пред мен с разтворени бузи на задника. Просто не е същото на живо. Освен с Мишето.

Мамка му. Само с нея беше като във фантазия. Но там е... Друго. Тя не е хубава. Тя е по-красива от представите ми за красота. Тя е била тенисистка и има онези бедра, дето те карат да ги хапеш, докато не изпъшка като след сервиз, който се оказва ас. Но освен това, Мишето е дом. Мишето е удобство. Мишето е разбиране. Мишето е ОК с моите странности, стига аз да съм ОК с това, че тя е ОК. Сложно е. Но тя просто иска да обича и по някаква безумна причина, тя бе решила, че ще обича мен. Мишето е мистерия. Мишето е миризмата на палачинки сутрин. Тя е това, от което се правят клишетата. Тя е перфектна. Тя е по-добра от всичко, което мога да си представя. Но въпреки това, тя е истинска. И тя омръзва.

Но въпреки трудните ни моменти, сега съм щастлив с нея. Тя роди две деца. Усмихва се, чувства се оценена. Поне това разбирам от Фейсбук-а й. Децата не са мои. А биха могли да бъдат.

Аз лъскам на нейни снимки от морето. Лъскам на живота, който можех да имам с нея. На това да си купим апартамент в центъра. На кучето ни, което щяхме да кръстим с някое тъпо, банално, щастливо име. На изпращането на децата ни в чуждестранни университети. На почивките по плажове в Гърция, когато остареем. Лъскам на всичко, което можехме да имаме. И съм щастлив с нея. Винаги ще бъда.

Мамка му. Не вярвах, че краят на историята ми, може да е по-извратен от началото.




Четено на "Пощенска кутия за мръсни приказки 4"

2 comments:

  1. Разсмя ме. Искрено.
    Разплака ме. Още по-искрено.

    ReplyDelete
  2. няма как героят да е на 35 и да е играл вайс сити на 12-13. казвам, не се заяждам

    ReplyDelete