Човекът в поемата

Четеш ли това? Значи има надежда...
Ако̀ даваш помощ ще взема!
Макар да звучи като лудост, изглежда
заседнах във тази поема...

Не знам как ли пръкнах се тук, помогни ми
да схвана в какво се замесих.
Каквото ли кажа - завършва на рими
и два типа ритмика смесих...

Например когато опитам да кажа
напълно несвързани думи:
побъркани моржове ръсят паважа
със вкус на прошуто локуми.

Какво?! Не е истина! Как го направих?
Повярвай ми бе ненарочно!
Живота преди таз поема забравих
и ходя си в кръгче порочно...

Където обърна се - редове виждам,
отгоре им - мисли в мастило,
и без да желая тоз свят да обиждам
мирише ми малко на гнило...

Не виждам ни входа, ни изход оттука.
Нима аз съм част от сюжета?
Не зная каква тайна сила засмука
живота ми в тази планета...

Почакай, задръж... не прелиствай веднага!
През буквата „О“ мярнах дупка!
Надникна ли може би ще видя прага
на таз текстова душегубка.


Кажи ми – очите ми лъжат ли грозно
илѝ във момента те виждам?
Усмихваш се скришом, но гледаш сериозно,
незнаейки как ти завиждам…

„Защо ли?“ ти питаш се, виждам те ясно –
Защо ли не ща да остана,
на място, където е твърде прекрасно
да влезе човек без покана.

Тук всичко възможно е, щом го поискаш:
представяш си нещо и става;
пилееш от него без хич да се стискаш
защото вовеки остава.

Обаче оттука ти гледам лицето –
от мъка белязано тайно;
от мъка, която напомня сърцето
че нищо не ти е безкрайно.

Каквото ли имаш, не е наготово;
Каквото обичаш - угасва;
Когато изгубиш все търсиш отново
парченце, което да пасва.

Обречен на свят имитиращ живота,
предлагам божествена сделка:
Плода – твойта мъка, разменям с охота
с поемата – тази обелка.

Но тъй кат не щеш да ми стиснеш ръката,
поне обещай да се смееш,
понеже сълзите, ядът и тъгата

са сигурен знак, че живееш.