Кой знае?

В един необикновен есенен ден, най-обикновеното се случи.

Возейки се в автобуса, както винаги, Той броеше спирките на ум, както винаги, като отчаян опит да остане буден, както никога. Той почти бе наизустил секундите между изсъскването на вратите и когато беше време, отваряше очи, за да провери дали не е проспал своята спирка. Така Той измина пет спирки.
Но тази история би била твърде незначителна за разказване, ако не бе шестото изпуфтяване на автобусните врати, когато той вдигна очи и видя Нея.
"Защо днес? Защо сега? Защо на мен?", оплака се той на ум. Той не бе подготвен.

Открай време се бе заканил да се промени. От човек, който проспива жизнения си път и сверява с поглед докъде е стигнал, в такъв, който всеки ден минава по различен маршрут. Но очевидно, това не бе деня, в който очакваше да започне. И все пак, промяната е неудобство, срещу което Той се беше заредил с оправдания.

Като например това, че Той все още мислеше за бившата си. Не, че я е обичал някога, а поради липсата на други, по-бележити събития. Той харесваше самосъжалението, което идваше с тези мисли. То превръщаше самотата му в оправдана, смислена и романтична. Самота по неизбежност, а не резултат на пасивност. Самота, която му дава оправдание да бездейства, дори да има възможността да срещне друго момиче.

Той бе попаднал в злокобния капан на човека, който е решил да не изпуска шансовете си, но няма куража да ги сграбчи.

А коя е Тя - момичето, което той видя в автобуса? Не, не беше бившата му, нито някоя, която Той познава. Тя беше просто една непозната, която стъпвайки в автобуса, несъзнателно пристъпи в неговата вече добре отгледана джунгла от страхове, несигурности и очаквания.

Тя се качи по стъпалата и се зарови в джоба си за билет, неподозирайки, че всеки неин жест бе наблюдаван. Той седеше и чакаше сигнал, знак, нещо, нищо. Каквото и да е, което да му даде нужния кураж да стане, да действа, да бъде онзи човек, който бе крайно време да бъде.

Повдигайки очи за най-близкия перфоратор, Техните погледи се засякоха. Очите им се спряха едни в други точно за миг повече от обичайното време, което отдаваме на напълно непознатите. Вярно, миг, но достатъчно дълго, за да и двамата разберат, че той я намира за интересна, и тя него също. Тя се усмихна. После небрежно, като човек, който непрестанно получава погледи (и вероятно бе такава, съдейки по лекотата, с която носеше своя чар), тя продупчи билета си и седна на седалката пред него.

"Мамка му, тя ме погледна. Тя наистина ме погледна. Дори... май си ме загледа? Или аз я загледах, а тя просто отвърна? При всички случаи, това си е знак... Сигнал." - жалваше се Той. Защо момче, което търси повод да се запознае с красивото момиче, би се жалвало за това, че е получило такъв? Защото вече нямаше оправдания пред себе си. Беше време да стане и да се държи като някой, който заслужава достойнството му да бъде наричано "мъжко". Така и щеше да направи, и всичко щеше да бъде наред, но той продължи да мисли.

"И сега какво се очаква, просто да отида и да й кажа името си? Около нея има хора, ще се изложа пред тях. Имам още няколко спирки срам след това. Но ако не го направя, няма да я видя пак. Затова ще я заговоря. Небрежно. Но... така ще изглежда сякаш всеки ден заговарям момичета в автобуса. Само перверзници или идиоти правят така. А аз не съм такъв. Тоест, съм, разбира се, но тя не знае това. Затова просто ще й кажа, че е много красива. Но тя вероятно има гадже. Красивите момичета винаги имат гаджета..."

Докато Той се опитваше, без успех, да предрича бъдещето, вратите се отваряха и затваряха, отброявайки всяка следваща спирка, като обратно броене до последния му шанс да действа. Но Той не забелязваше, беше напълно погълнат от мислите си:

"Сигурно всеки ден я заговарят. И то по-готини от мен... Точно днес ли трябваше да я срещна? Таман утре щях да се подстригвам... По-добре някой друг път! Реално, до какво може да доведе това, дори да ми се получи? Връзка? Секс? И накрая пак същото като сега - чекии пред компютъра на фона на тъжни песни... Това не може да доведе до нищо хубаво. Но от друга страна, ако не опитам..."

Вратите отново изсъскаха - този път със злост, добавена от напрежението, насъбрало се във въздуха. Неговия въздух. Този път Той чу отварящите се порти, но беше късно. Тя се изправи и тръгна към тях.

"Да я спра ли? И да изглеждам като пълен глупак? Никакъв шанс."

Вратите се затвориха зад гърба й.

"Как така никакъв шанс!? Сега вече е никакъв шанс! Изпусна го!" - упрекна се той за последен път тази вечер, а автобусът потегли почти символично.


Питам се - защо позволяваме на нашите животи да се разминат със самите нас? И бихме ли могли да изживеем всички, ако станем от седалките и ги последваме, или пък всяко наше начинание ще построи път там, където би минал следващият? Най-вече - след случилото се, ще остане ли момчето на седалката, ако отново попадне в същата ситуация?

Все въпроси, на които бих искал да отговоря, но не мога - дори от авторитета на автор на тази кратка история. Тя трябва да завърши така, за да момчетата в нас поправят Неговите грешки и не позволяват бездействието да превърне животите им в блата от самосъжаление.

Но и все пак споменах, че макар и да се случи най-обикновеното - някой да пропусне своя шанс да сграбчи неочакван развой на живота си, точно този есенен ден бе необикновен и дори най-очакваните краища имаха способността да се променят. Затова си струва да разкажа какво се случи, когато вратите се отвориха за пореден път:

Той слезе от автобуса и се затича към предната спирка. Не знаеше какво ще каже или направи, дали ще изглежда като глупак, или герой. Дори не знаеше дали ще я настигне. Но от друга страна - "кой знае?", повтаряше си той в нетърпение да разбере.