Очаквания

Никога не съм сънувал, че летя, и се радвам за това. Тъпо е – и все пак хората не могат да летят. Не сънувам и че мога да ставам невидим... колкото и да ми се иска да се шмугна преди някоя мацка да е затворила вратата и да я наблюдавам, докато се къпе. И това е невъзможно. Поне частта с невидимостта.

Моите сънища, в най-необременените ми фантазии, са... крайно обременени. Но както казва всяко друго дете: „Те са мои и си ги харесвам“.

Аз сънувам миналото. Знам какво си мислите - "Forever alone – you’re doing it right". Whatever alone, брато. Обичам си сънищата с цялата им носталгия и помпозна сополивост, защото ми помагат да не губя нишката.

Времето ме кара да се чудя дали спомените ми са се случили въобще. Да се чудя, дали изобщо има значение, че са се случили, като са останали някъде там във вечността, като "вечност" в този случай значи „нищо“.

Сънищата ми не ме пращат на места. Те ме връщат към реалността. Понякога с шамар, но си струва. И съм там. И го изживявам отново. И е почти истинско. И после се събуждам. И ми е тегаво.

Но си припомням, че от всички необятни възможности, подсъзнанието ми не е избрало да летя, да бъда невидим, да имам пари или власт. Избрало е да съм аз, на пейка, с някогашната ми мацка в ръцете ми. Аз с майка ми на планина, ядейки "сандвич от бисквита и шоколад отгоре". Аз във Варна, седнал на люлка, с дядо ми зад мен да ме засилва. Подсъзнанието ми е проправило път из всички глупости, които си мисля, че имат значение, за да ми припомни какво ми е носило истинско щастие.

Цял живот очакваме. Не, изречението не продължава. Просто очакваме. Създаваме си очаквания за това какъв трябва да е нашият житейски път, какво трябва да ни се случи, какви трябва да сме. Очакваме, защото имаме желания - да живеем някак си, да ни се случи нещо, да бъдем някакви. Имаме желания, защото не знаем, какво ни носи истинско щастие. Как би могъл да желаеш това, което знаеш, че те допълва? Ако го знаеш, значи вече го имаш. И с други думи, търсим, защото не знаем, че сме намерили.

И какъв е проблемът в края на деня?

Да, аз ще съм поредния, който ще каже, че просто забравяме да оценяваме това, което имаме.

И може би успявам да намеря временно решение на проблема със своя сън, но не знам как да го споделя с вас. Не мога да ви кажа какво да сънувате. Подсъзнанието не работи така, за жалост.

Мога единствено да ви поканя да се опитате да разберете кои са нещата, които ви носят истинско щастие и да заживеете в тях. Не в небето. Не невидими в нечия баня.

И е редно да спомена – скоро започвам нов блог. „Кокича ви кани“ е името. Най-просто казано: Тук ще продължавам да мрънкам за путките и държавата, а там ще се опитам и да съм полезен на обществото. Ще разберете повече като има повече.